Войната, която Западът не смее да спечели
Вечерният ми опит да синтезирам мислите си.
Не, нямам намерение да ви занимавам с войнствения си патос. Нито да дамгосвам чиято и да е политика (или пък липса на такава). Както и да се надсмивам на Брюксел, че е … Брюксел. С не повече интелект от едно брюкселско зеле. Всички обвинения, саркастични обобщения и задълбочени предсказания, отдавна са направени. Между Ла Манша и моста на Нарва тези анализи занимават милиони, изречени и написани от хиляди блогъри, анализатори с експертиза, за темите на която никой и не подозираше до преди три години, и военни експерти.
Аз ще се постарая само да обобщя от погледа на историк и журналист с опит, с желание да използвам класическата Аристотелова логика.
Войната, която трябва да бъде спечелена
От самото начало на руската агресия срещу Украйна Западът се държи така, сякаш е дошъл в театър, където знае, че спектакълът ще свърши зле, но не му се иска да си тръгне. Повечето политици и анализатори, които сега с уморени лица обясняват как войната не може да се спечели, всъщност повтарят грешките от XX век – грешките, заради които имахме Хитлер, Сталин и много милиони мъртви.
А Украйна може да победи. Трябва да победи.
Западът има средства, но няма воля
Карл фон Клаузевиц – онзи пруски генерал, когото цитират с превъзбуда всички стратегически гурута на деня – казва, че за да водиш война, ти трябват две неща: средства и морал (в смисъла на морална сила, воля, разбиране на действителността). Западът има първото в изобилие, но второто сякаш му убягва. Лидерите имат бюджети, армии, технологии – но не и стратегия. Нямат дори достатъчно разбиране какво е „морал“ във военен смисъл: не става дума за вдъхновяващи речи, а за способност да разбираш кога, къде и защо използваш силата си.
Най-голямата победа на Путин досега
Големият успех на Кремъл не е в това, че е превзел Бахмут или че води дронова кампания (тук за експертност винаги се добавя “ на оптично влакно“, фикция-клише с които изобилстват сегашните анализи) над Харков.
Победата му е в западното съгласие с поражението. В това, че всеки разговор за Украйна тръгва от презумпцията, че тя не може да победи. Че трябва да се „търси компромис“, че е „чудо, че още съществува“, и че целта трябва да бъде просто да се умиротворят московитите за няколко години.
Оттам нататък всичко се подрежда по логиката на още една „вечна война“ – нова вариация на Корейската или Виетнамската, само че в центъра на Европа. Страхливата бюрокрация мечтае за такъв сценарий: конфликт, който не свършва, но се поддържа удобно в режим на перманентно напрежение и вечни разходи.
Но тази илюзия за стабилност е смъртоносна. Историята не прощава стагнацията. Ако системата се сгромоляса – а признаците вече са навсякъде – ще падне рязко и болезнено. И то не само в Украйна.
Митът за непобедимата Русия
Част от проблема е, че руснаците все още минават в американската култура за мистериозни и непобедими. Страховити, неразбираеми, някакви хора от друг свят. Това е лъжа, която Путин експлоатира умело – с позата на вечна жертва, на „неразбран“ диктатор, който просто се опитва да оцелее сред злонамерени външни сили. Но истината е друга: неговият режим прилича много повече на този на Асад в Сирия. Същата жестокост, същият цинизъм, същата международна паразитика.
Войната няма да изчезне. Тя е част от сблъсъка за ресурси, за територия, за надмощие — вечна матрица в човешката история. Но жестокостта в нея не е неизбежна. Орките не убиват от необходимост, а по ритуал. Като част от култ към страданието и демонстрация на безнаказаност. Това, което прави западната публика толкова потресена, е именно фактът, че в 21 век все още има кой да воюва по този начин. Това е не просто война — това е жертвоприношение, извършвано от едни посредствени хора над други безгласни хора, в услуга на ничия истина.
Победата не може да е само във въздуха
Нито дронове, нито ракети, нито санкции ще прекършат руския фронт сами по себе си. Победата идва само когато можеш да унищожаваш вражески сили на терен – когато не им остава къде да се крият, не могат да се укрепят, не могат да си поемат дъх. Това значи, че Украйна трябва да продължи да изгражда сухопътна сила, способна на реално настъпление.
В този контекст, създаването на първия украински наземен дронов батальон е изключително добра новина (вече не летящ, а имено наземен). Това е стъпка към нов модел на война – по-ефективна, по-малко зависеща от човешки загуби, по-бърза в адаптацията. Но без политическа воля в столиците на Запада тази иновация няма да е достатъчна.
Земята не си струва, когато не остава живот на нея
Летният натиск на Москва започва да се задъхва, още преди да е постигнал основните си цели. Остават горещи точки — Покровск, Часов Яр, Торецк, а напоследък и Суми — но украинската отбрана се държи. Не непоклатимо, но достатъчно, за да пречи на „орките“ да създадат оперативен пробив. Това, че фронтът е нестабилен, не значи, че се руши.
Причината, поради която изглежда сякаш Русия може да атакува безнаказано, е проста: две стотици управляеми авиобомби дневно. С тегло от 250 до 1500 килограма всяка, и с радиус на поражение десетки метри — дори в бетонен бункер няма гаранция за оцеляване. Украинците не могат да „удържат“ позиция под такава лавина. Единственият отговор е разпръскване, изтегляне и повторно изграждане на позиции. Защитата е мобилна, защото друго просто е невъзможно.
И въпреки това, с цената на безкрайна гъвкавост и изтощение, линиите се държат.
Няма време за още отлагане
Днес Москва е в най-слабото си положение от началото на частичната мобилизация през 2023 г. Насищането на фронта с украински дронове, изчерпването на старите съветски складове, загубите на офицерския състав — всичко това прави „специалната операция“ все по-скъпа, все по-непродуктивна. И затова терорът по украинските градове отново се усилва: защото реална победа на фронта няма.
Всичко това е бюрократична война. Машината е включена и Путин просто я наблюдава как се върти, неспособен да я спре. Икономическите и социалните последици за Русия ще растат, независимо от развоя на бойните действия. Кремъл действа като покерджия с посредствена ръка, който вече е заложил всичко и се надява да сплаши отсрещните, за да не се наложи да покаже картите.
Иронията е, че точно сега започват да се появяват сигнали, че някои западни лидери — включително Тръмп — започват да разбират, че войната не върви по „аналитичните“ прогнози. Както и през 2022 г., реалността на бойното поле изпреварва кабинетното мислене и сложните дипломатически анализи. Победата на Украйна не е абстракция — тя е вече възможна, а може би и неизбежна. Въпросът е кой ще го осъзнае пръв.
Колкото повече време минава, толкова повече Китай, уж само наблюдава и чака, но всъщност работи и се усъвършенства. Ако Пекин започне активно да помага на Москва да се адаптира, везните ще се наклонят катастрофално. Украйна няма нужда само от оръжия – има нужда от доверие, от истинска стратегическа вяра в победата си. Не „подкрепа до края“, както лицемерно повтарят някои, а ясно определен край: победа, освобождение, триумф над агресора.
Всичко друго е капитулация (като от кадрите от Берлин и Токио). Само че разтеглена във времето.
Ако имате добавки, забележки или несъгласия, ще се радвам да науча за тях!
фон Даниц
