Бойните страдания на Русия?
За цената на "величието"
Центърът за стратегически и международни изследвания (CSIS) публикува през миналата седмица анализ със стряскащо заглавие: Russia’s Battlefield Woes, (Бойните нещастия на Русия) или както вече го превеждат в рускоезични среди – Боевые стенания России. Това не е просто доклад. Това е некролог на мита за „втората армия в света“.
В него не се говори, на пръв поглед, нещо оригинално. Русия не просто не печели тази война – тя затъва в нея все по-дълбоко. Загубите на руските войски не само че не намаляват, а растат с всяка изминала година: от около 300 души на ден през 2022 г., до над 1200 души на ден през 2024–2025 г. Към момента CSIS оценява общите руски загуби на приблизително 950 хиляди души, от които 200–250 хиляди убити. Украинските са около 400 хиляди, с между 60 и 100 хиляди убити – също катастрофални числа, но при коренно различен контекст: война за съществуване срещу агресия.
Не Цушима, не Пърл Харбър: Украйна познава собствената си военна история
В руската пропаганда сега се повтаря тезата, че украинските удари по стратегическите руски авиобази – Белая, Енгелс, Оленья – били „нови Пърл Харбъри“, „коварни нападения“, копие на Цушима. Това е подвеждащо! Но тази реторика не само е куха, тя издава дълбоко неразбиране на историята на въздушната война – особено на тази, водена на територията на днешна…
Още по-шокираща е неефективността на тази цената в човешки живот. Според CSIS, въпреки мащабните загуби, Русия успява да завземе по-малко от 1% украинска територия годишно. Това означава, че ако Путин продължи с подобна стратегия – да избива по 70–80 хиляди души всяка година, за да отвоюва едно малко село – до 2043 г. може би ще е стигнал до Днепър. Може би, но защо до 2043 г. ?
На първата среща с украинската делегация в Истанбул, руският пълномощник Владимир Медински заяви, че Русия била готова да воюва „столько, сколько понадобится“ (толкова, колкото е нужно). За да подсили историческия си патос, даде за пример Северната война срещу Швеция, продължила 21 години – от 1700 до 1721 г. Показателна е и самоувереността, с която руските официални лица говорят за бъдещето на войната.
Война без изход: Украйна и Русия в капана на изтощението
Ще ме извините за пореден път. Но това, което се очертава, не е точно победа на справедливостта. Европа ще се въоръжи, без съмнение, но ползвайки руската ангажираност в Донбас.
И не спира дотук. В типичен имперски стил добавя, че „Швеция всё ещё была бы великой державой, если бы не это“, точния цитат, но смисълът е Швеция все още щеше да бъде велика сила, ако не беше войната. Един доста самоуверен поглед към историята – особено ако се замислим коя от двете държави – Русия или Швеция – днес се ползва с повече международен престиж, стабилност и реално влияние.
Ако екстраполираме данните на CSIS до 21 години (ясно е, че Русия не може да воюва с тези темпове толкова дълго, но аз просто представям спекулативна демонстрация на казаното от Медински), загубите на Русия до 2043 г., ако не се увеличат, ще бъдат 6,65 милиона, от които 1,2-1,75 милиона убити.
Но войната не е само математика. Тя е и политическа воля. Украйна може да се срутва икономически и социално под тежестта на фронта, но решимостта ѝ не отслабва. За разлика от нея, Русия води война не от нужда, а от прищявка. Или както казват самите руски официални лица – заради „историческа справедливост“ и „духовни връзки“. Само че духовните връзки не спират HIMARS, а историческата справедливост не се измерва в гробове.
А Швеция? Онзи бивш враг, с когото Русия така гордо се е разправила? Днес тя е стабилна демокрация, богата, иновативна и уважавана в света, част от НАТО, с високи стандарти на живот и международен авторитет. А Русия – великата победителка – се мъчи в нов 21-ви век, вкопчена в миналото, изолирана, санкционирана и ръководена от един-единствен човек с носталгия по „величието“.
Може би именно затова Медински говори за историята – защото настоящето не изглежда добре. И защото бъдещето плаши. Истината е, че Русия не води война с Украйна, за да победи. Тя я води, за да не признае, че вече е загубила.
Най-смущаващото обаче е, че Кремъл очевидно е готов да воюва „колкото е нужно“. Или по-точно – колкото позволи търпението на обществото. А докато руската пропаганда превръща смъртта в добродетел, и саможертвата в дълг, бойните стенания ще продължават. И в тях няма да се чува нищо героично. Само ехо от загубени животи, разбити съдби и провалени поколения.
Оставам Ваш предан, фон Даниц