Половин милион под знамената?

След 80 години Германия отново говори за голяма армия

Преди няколко дни германските военни публикуваха поредното видео с новобранци. Усмихнати млади хора обличат униформи, преминават през първите си занятия и започват службата си в Бундесвера. На пръв поглед – нищо необичайно. Почти всяка армия по света снима подобни рекламни клипове. Но в случая не видеото е новината. Новината е какво стои зад него.

Германия вече открито говори за армия, която до 2035 година трябва да разполага с около половин милион души. Не, това не означава половин милион кадрови военнослужещи, както често се твърди в социалните мрежи. Планът предвижда приблизително 260 хиляди военнослужещи на активна служба и още около 200 хиляди резервисти, които да могат бързо да бъдат мобилизирани при криза. Това е огромна промяна за държава, която десетилетия наред сякаш се притесняваше дори да произнесе думата „милитаризация“.

След края на Втората световна война Германия изгради цяла политическа култура върху убеждението, че повече никога не трябва да бъде военна сила, която доминира Европа. Дори след създаването на Бундесвера през 1955 година армията винаги беше поставяна под строг граждански контрол и обществено недоверие към всичко военно. След края на Студената война това отношение стана още по-силно. Военните бюджети намаляваха, поделения се закриваха, а мнозина вярваха, че големи войни в Европа вече са останали в учебниците по история.

Днес тази представа е разбита.

След руското нападение срещу Украйна през 2022 година канцлерът Олаф Шолц говори за Zeitenwende – „исторически поврат“. Тогава много наблюдатели сметнаха, че това е просто политически лозунг. Четири години по-късно става ясно, че Германия действително променя курса си. Правителството на Фридрих Мерц не само запази този курс, а го ускори. Вече не става дума единствено за повече танкове или нови самолети. Става дума за възстановяване на способността на Германия да поддържа голяма армия и значителен резерв.

Любопитното е, че самите германски медии не са изпаднали във възторг. Ако човек чете Die Zeit, Tagesspiegel или специализираните военни издания, ще остане с впечатлението, че основният въпрос не е дали Германия трябва да се въоръжава, а дали изобщо ще успее. Вестниците пишат за хроничен недостиг на хора, за бавна администрация и за трудности при набирането на доброволци. Президентът на Германския съюз на резервистите Патрик Зенсбург дори предупреди, че страната вероятно ще се нуждае не от 200 хиляди, а от близо милион резервисти, ако иска да бъде подготвена за сериозна криза. Това вече не звучи като езика на държава, убедена, че мирът е даденост.

Защо се случва всичко това? Най-лесният отговор е: заради Русия. Това безспорно е една от причините, но не е единствената. В Берлин все по-често се говори за нещо друго – че Европа вече не може безусловно да разчита на Съединените щати. Независимо кой е в Белия дом, вниманието на Вашингтон постепенно се измества към Китай и Индо-Тихоокеанския регион. Ако американците един ден намалят присъствието си в Европа, някой ще трябва да поеме тежестта на европейската сигурност. Най-голямата икономика на континента трудно може да остане наблюдател.

И тук се появява един исторически парадокс. Преди трийсет години новината, че Германия изгражда армия за половин милион души, вероятно щеше да предизвика тревога в Париж, Варшава, Прага или Амстердам. Днес почти никой от европейските съюзници не възразява. Напротив. Полша увеличава собствената си армия, Франция инвестира милиарди в отбранителната индустрия, скандинавските държави възстановяват териториалната си отбрана, а балтийските страни изграждат укрепления по границите си. Германия не върви сама. Тя се движи заедно с Европа.

Русия обаче почти сигурно ще използва тези кадри по съвсем различен начин. За Кремъл те са удобен аргумент в подкрепа на тезата, че НАТО се готви за голяма война. Всяка новина за нови германски войници, нови танкове или увеличен военен бюджет ще бъде представяна като доказателство, че Западът се подготвя за конфронтация. Това не означава, че Москва непременно ще предприеме нови военни действия заради германските планове. Но почти сигурно означава, че ще ги използва, за да оправдае собственото си превъоръжаване и увеличаването на руската армия.

Историята рядко се повтаря по един и същ начин. Днешна Германия няма нищо общо с Германия от първата половина на XX век (почти). Тя е демокрация, член на НАТО и Европейския съюз, с институции, които поставят армията под строг граждански контрол. И все пак има нещо символично в това, че след осем десетилетия думите „резерв“, „мобилизация“ и „голяма армия“ отново се произнасят спокойно в Берлин.

Учудващо е, че тази тема почти не присъства в българския обществен дебат. Новината за увеличаването на Бундесвера беше отразена, но остана на нивото на цифрите – колко войници, колко резервисти, колко милиарда евро. Почти никой не си зададе по-важния въпрос: какво означава за Европа фактът, че Германия окончателно се отказва от следвоенната си военна сдържаност? Това не е просто поредната реформа в една армия. Това е промяна в политическата философия на най-голямата европейска държава. И ако тази промяна е достатъчно голяма, за да предизвиква дебати в Берлин, Париж и Москва, тя заслужава много по-сериозно внимание и в София.

Това не е история за възраждането на германския милитаризъм. Това е история за една Европа, която вече не вярва, че мирът е необратим. И може би именно това е най-голямата промяна, която ни донесе войната в Украйна.

фон Даниц