Орбан срещу Украйна и... Полша
Соловата партия на една тръба
Помолиха ме за коментар по отношение на Унгария, Орбан няма ли да разруши демокрацията в собствената си страна?
Когато Владимир Путин хвали някого в Европа за „принципна позиция“ по Украйна, това рядко е комплимент в обичайния смисъл. Това е сигнал. Този път сигналът беше към Виктор Орбан1 – човекът, който от години превръща ветото в политически инструмент, а енергийната зависимост в дипломатическа валута.
Историята започва от една тръба. Нефтопроводът „Дружба“, останал от съветската епоха, продължава да снабдява Унгария и Словакия с руски петрол през територията на воюваща Украйна2. В нормални времена това би било просто инфраструктура. Във време на пълномащабна война обаче всяка капка суров петрол се превръща в политически аргумент. Киев гледа на транзита като на канал, който пълни бюджета на Москва. Будапеща го гледа като на гаранция за по-ниски цени и енергийна сигурност. Москва го гледа като на доказателство, че Европа не може да се откъсне напълно.
Когато Украйна ограничава или поставя условия по транзита, Орбан говори за шантаж. Когато Будапеща заплашва да блокира решения на Европейския съюз в подкрепа на Киев, това се нарича защита на националния интерес. А когато Путин аплодира тази „принципност“, картината става неудобно ясна: всяка пукнатина в европейското единство е стратегически бонус за Кремъл.
Президентът Володимир Зеленски от своя страна не играе ролята на дипломат, който внимателно заобикаля чувствителността на партньорите. Той поставя условия, говори директно и понякога остро. За държава, която е под постоянни удари, идеята да улеснява руския износ на суровини изглежда абсурдна. За държава членка на ЕС, зависима от този износ, подобна позиция изглежда безотговорна. Така спорът за една тръба се превръща в спор за морал и оцеляване.
В цялата сцена се включва и Роберт Фицо, който също лавира между европейската линия и вътрешния натиск. Централна Европа се оказва пространство, където войната се усеща не само като фронтова линия на изток, а като ценова графика на бензиностанцията и като изборна реторика.
И тук идва въпросът: какво означава всичко това за обикновения човек?
Означава, че геополитиката вече не е абстрактна. Ако сте унгарски гражданин, спорът може да се преведе като страх от по-скъп бензин, по-високи сметки за отопление и несигурност преди избори. Ако сте украинец, той звучи като морална дилема: как да обясните на семействата на загиналите, че през вашата територия продължава да тече суровина, която финансира армията на агресора. Ако сте гражданин на друга държава от ЕС, това означава риск европейските решения да се бавят или размиват, защото една столица използва ветото като средство за натиск.
За всички означава още нещо по-дълбоко: че зависимостите от миналото имат дълъг живот. Тръба, построена в епохата на съветското влияние, днес определя тона на разговорите между столици, които иначе говорят за суверенитет, солидарност и стратегическа автономия. Енергийната инфраструктура се оказва политическа инфраструктура.
Разказът за Орбан през последните седмици вече не е само за „Дружба“ и транзита на руски нефт, той включва и няколко други фронта на конфронтация с Киев, които подчертават колко дълбока и многопластова е кризата преди изборите в Унгария. Освен обвиненията, че Украйна умишлено блокира ремонта и работата на нефтопровода, Будапеща извика украинския посланик, протестирайки срещу призоваване под оръжие на двама етнически унгарци, твърдейки, че единият от тях въобще не трябвало да бъде мобилизиран поради здравословни причини и че това представлява „насилствено вземане“ на свои граждани от Киев, което само още повече втвърдява тона между двете столици. Тази линия – на опасения за „враждебно отношение“ от Украйна спрямо унгарци – се допълва от усилията на унгарския външен министър да внушава, че опозицията в Унгария е „проект на про-украински сили“, и че ако тя спечели, това ще постави страната на път към участие в конфликта, който Орбан описва като заплаха за сигурността на Унгария. Така освен енергийния спор, политическият конфликт обхваща и въпроси на национална идентичност, мобилизация и етнически права, които се вписват в по-широката стратегия на Орбан да представи Украйна не само като геополитически, но и като вътрешнополитически „съперник“ на прага на изборите.
В крайна сметка това не е просто конфликт между Орбан и Зеленски. Това е сблъсък между две визии за Европа. Едната приема, че в условия на война трябва да се поемат икономически разходи, за да се намали зависимостта от Москва. Другата настоява, че националният интерес е над общата линия и че всяка държава има право да защитава собствената си сметка за ток, дори ако това разклаща общата позиция.
В продължение на години Будапеща и Варшава бяха представяни като тандем – общ фронт срещу „брюкселския натиск“, обща реторика за суверенитет и традиционни ценности. Този съюз обаче започна да се разпада още след руската инвазия в Украйна. Докато Полша избра твърда проукраинска линия и се превърна в един от ключовите логистични и военни тилове на Киев, Орбан запази дистанция, отказа военна помощ и продължи да поддържа канали към Москва.
Разривът се задълбочи след смяната на властта във Варшава и идването на по-проевропейско правителство, което открито се дистанцира от модела на „нелибералната демокрация“, асоцииран с Орбан. Така бившият идеологически съюзник на Будапеща постепенно се превърна в критик, особено по украинската тема. За Орбан това означава загуба на стратегическа опора в Централна Европа.
Какво означава това на практика? Че Унгария остава по-изолирана в ЕС, когато блокира решения за Украйна. Че реториката срещу Киев вече не може да бъде представяна като „регионална позиция“, а изглежда все повече като самостоятелен курс. И че конфликтът не е просто двустранен – той е симптом за по-широка пренареждане в Централна Европа, където старите съюзи се разпадат под натиска на войната.
Разривът между Будапеща и Варшава вече има и конкретно лице – това на Доналд Туск. Ако преди години Орбан можеше да разчита на стратегическо разбирателство с полското консервативно ръководство, днес срещу него стои премиер, който изгради политическото си завръщане именно върху проевропейска и твърдо проукраинска линия. Туск не крие, че смята политиката на Будапеща спрямо Киев за вредна за европейското единство, а различията между двамата вече не са само идеологически, а персонализирани.
Орбан губи не просто съюзник, а политически щит. Полша, която беше негов партньор в сблъсъците с Брюксел, днес заема противоположната страна по ключовия въпрос за Украйна. И когато Туск говори за солидарност с Киев, това неизбежно хвърля още по-силен контраст върху унгарската линия. В резултат Орбан остава по-изолиран в Централна Европа, а всяка негова конфронтация с Украйна вече звучи не като част от регионален хор, а като солова партия.
С други думи, Орбан вече не спори само с Украйна. Той губи и традиционния си партньор в лицето на Полша – а това прави всяко негово вето в Брюксел по-самотно и по-видимо.
За човека на улицата резултатът е прост, макар и неприятен: повече несигурност. Несигурност в цените, в политиката, в това дали ЕС ще действа като единен блок или като сбор от национални калкулации. А докато европейските лидери спорят за „Дружба“, войната продължава. И всяко решение за една тръба се оказва решение за посоката, в която ще се движи целият континент.
Това е коментарът ми.
фон Даниц
https://kyivindependent.com/trailing-in-polls-orban-goes-all-in-on-ukraine/
https://www.rbc.ua/ukr/news/maemo-rizni-poglyadi-fitso-rozkriv-detali-1772215426.html