Руска федерация: симфония на хаоса

От Саха до Санкт Петербург ...републики, краища и един вманиачен диригент

Замислих се над непопулярната, но интересна тема, какво е това Руска федерация… Ето какво се получи!

Ще се съгласите, че Руската федерация е пряк правоприемник на Руската Съветска Федеративна Социалистическа Република (РСФСР), която беше най-голямата част от СССР. Изчезнали са две С-та и едно Р за Република. След разпадането на СССР през 1991 г. РСФСР просто се преименува на „Руска федерация“ и прие нова конституция през 1993 г., която формално я прави „федеративна държава“.

(Скоби, налагат се! Федеративна и федерална звучат почти еднакво, но са като близнаци с различни характери. Федерална държава е „по душа“ – тя е построена като съюз от равноправни части, които имат известна самостоятелност, свои закони и дори мини-конституции. Мислете за Германия или Съединените щати – там федерализмът е вътрешно „вграден“, органичен и специален за всяка единица. Федеративна обаче е по-скоро „официалният етикет“ – казва се, че държавата е централно организирана, но може да прилича на унитарна на практиката. В Русия например федералната структура е на хартия, а на практика Москва управлява всичко – тоест федеративна, но с „специализация“ само за шоуто. С две думи: федерална = специално устроена за разнообразие, федеративна = официално казано „разделена на части“, но не задължително с истинска свобода за тези части. Затварям скобата! В България пък правят разлика между специална и специализирана операция!!)

Формално Русия се състои от 89 субекта на федерацията (макар броят им да е намалял след обединения и анексии – в момента са 83, но Русия брои и Крим и новоанексираните територии).

Тези субекти са различни типове:

1. Републики – имат собствена конституция, президент/глава, често представляват етническа група (например Татарстан, Чечня, Бурятия).

2. Крайове и области – обикновени административни единици, без специален статут (Московска област, Краснодарски край).

3. Автономни окръзи – малки територии, често с името на коренното население (Ямало-Ненецки, Чукотка).

4. Автономна област – само една – Еврейската автономна област.

5. Федерални градове – Москва, Санкт Петербург и Севастопол.

Според мен има още един вид субекти - „Народни републики“ като ДНР, ЛНР (Донецка и Луганска), които, съзнаваме, са всъщност анексираните територии от Украйна, които Русия включи като „нови субекти на федерацията“ през 2022 г. — нещо, което почти никоя държава не признава. Член 65 от Конституцията на РФ е като меню в стар съветски ресторант – там има всичко познато: републики, краища, области, автономии, дори специални „федерални градове“ като гарнитура. Но ако потърсите „народни републики“ като ДНР, ЛНР или Запорожие с Херсон – няма ги в списъка, все едно са поръчани „извън менюто“. Изглежда Москва просто е решила да добави няколко „дневни специалитети“, без да пренаписва менюто. А ако някой юрист се опита да каже, че това не е по правилата, му обясняват, че в Русия готвачът винаги знае най-добре какво ще ядеш – дори и Конституцията да мисли друго.

Да, по конституция Русия е федерация, но по практика е силно централизирана държава, с доминация на Москва. Федералните субекти имат ограничена самостоятелност и не са равнопоставени в реалния смисъл на думата.Републиките имат символична автономия, но не могат да напуснат федерацията (Конституцията от 1993 г. изрично премахва правото на сецесия).

На теория всички субекти са равноправни според Конституцията. Един пример. До 2014 г. в Якутия (Републиката всъщност се нарича Саха) имаше президент – истински, с титла, с печат и всичко. После в Москва решиха, че един президент е напълно достатъчен за цялата федерация, защото, представете си, в Русия имало повече президенти, отколкото в Африка! И така, с един федерален закон, всички „президенти“ в републиките бяха любезно „понижени“ до обикновени „глави“. Какви са тия конституции на Саха?? Сега звучи така, сякаш Якутия няма лидер, а резервна част: „глава на републиката“. Хората се шегуват, че следващата стъпка ще е да го прекръстят на „врат“ или „шия“, за да бъде йерархията пълна – в Москва е главата, в регионите шията, а някъде там по веригата се намират ръцете и краката на федерацията.

За това политолозите често казват обаче, че Русия е:

• „Симулирана федерация“ – прилича на федерация по форма, но е централизирана по съдържание.

• „Вертикала на властта“ – термин на Путин, означава силно концентрирана власт в Кремъл.

• Някои я наричат дори „неоимперия“, защото запазва етнически „субекти“, но ги държи под централен контрол.

Много руски историци и политолози казват, че „федерация“ е само етикет, който да позволи на държавата да оцелее след разпада на СССР.

• РСФСР вече беше „федерация“ (с републики – Татарстан, Чечня и др.) в рамките на СССР.

• Ако беше станала унитарна държава, вероятно би последвал нов разпад.

• Федералният модел е бил начин да се успокоят националните малцинства и да се каже: „Вашата култура и език са признати, но вие сте част от Русия“.

Например историкът Алексей Милер пише, че Русия след 1991 г. е трябвало да остане „многонационална държава“, иначе би се разпаднала като Югославия. Александър Дугин и другите евразийски мислители представят Русия като „цивилизация-държава“ – уникално образувание, което не прилича нито на класическа национална държава като Франция, нито на колониална империя от западен тип. В техния прочит федерализмът е естествената форма на управление, защото Русия обединява десетки народи, езици и религии. Дугин описва страната като „симфония на народите“, в която всеки етнос и култура заема своето място, но винаги под върховенството на центъра – Москва, която е „сърцето и разума на цивилизацията“. В неговото разбиране федерацията не е демократична общност на равноправни субекти, а йерархия, в която народите съществуват в хармония, но подчинени на един общ духовен и политически център.

Имам един прекрасен пример за тази хармония. Ленинградска област (така се нарияа този субект на Руската федерация край Балтика) и Санкт Петербург (това е друг субект) винаги са били като онези съседи, които живеят врата до врата, но никога не се разбират докрай кой е „истинският стопанин“. Петербург е горд, имперски, с Невския проспект и Ермитажа, а Ленинградска област е като неговата „провинция с дворци“ – тихо, зелено и с Гатчина, която гордо казва: „Аз съм столицата на областта, а не някакво предградие!“ Резултатът е комичен – за да стигнеш до областния център, трябва да излезеш от самия Петербург, макар че всичко изглежда едно и също на картата. Местните се шегуват, че това е единствената област, чиято столица е извън най-големия ѝ град – все едно Париж да не е столица на Ил дьо Франс, а Версай.

И аз имам диплома по история и ще се опитам да вкарам малко ред!

Още през XIX век някои руски либерални мислители, като Александър Херцен и последователите му „земци“, мечтаели Русия да се превърне в „Съюз на свободни земи“. Според тях това била единствената формула за държава, която може да обедини толкова различни народи — поляци, финландци, кавказци — и да им даде автономия в рамките на една обща федерация. Царизмът обаче не бил впечатлен от тази идея: на трона обичали единството, но не и разнообразието, така че федералната конституция си останала проект на хартия.

След 1917 г. на сцената излизат болшевиките и въпросът за федерализма става не просто академичен, а революционен. Ленин настоява новата съветска държава да бъде федерация — при това с право на излизане за отделните народи, за да изглежда съюзът доброволен. Сталин първоначално имал друг план — всички републики да бъдат погълнати от РСФСР като автономии, но Ленин отхвърлил тази „автономизация“ и наложил идеята за „съюз на равноправни републики“. Така през 1922 г. се ражда СССР — федерация по форма, централизирана по съдържание.

През съветския период цяла армия от юристи и теоретици разработва концепцията за „съветски федерализъм“. Те поддържат идеята, че РСФСР трябва да си остане федерация, защото в нея живеят десетки народи. Николай Бухарин, Андрей Вишински и по-късно конституционалисти като Олег Румянцев работят върху модели на национално-териториално деление, в които всяка етническа група има своя автономия. На практика обаче Москва държи всички лостове на властта — автономията често била по-скоро декоративна.

През 80-те, по време на перестройката, темата за „истински федерализъм“ се връща с пълна сила. Републиките започват да искат повече права, а някои — като Татарстан и Чечня — дори заговорват за независимост. Академици като Андрей Сахаров предлагат Русия да стане конфедерация от 50+ равноправни субекта — идея, която днешна Москва би нарекла направо радикална.

След разпада на СССР през 1991 г. Борис Елцин обявява своята знаменита фраза: „Вземете толкова суверенитет, колкото можете да погълнете“. Това е началото на т.нар. „договорен федерализъм“ — всяка република подписва договор с Москва, уреждайки свои специални правомощия. Някои региони получават повече, други по-малко, но за първи път от десетилетия Русия изглежда като истинска федерация, в която центърът и регионите преговарят като почти равноправни партньори.

След 2000 г. започва ерата на т.нар. „вертикала на властта“ – проектът на Путин за затягане на контрола над регионите. Ако през 90-те всяка република подписваше свой „договор“ с Москва и можеше да се хвали с уникални права, то след 2000-те тези договори бяха или отменени, или уеднаквени. Президентите на републиките вече не се избират пряко от народа, а се „предлагат“ от Кремъл и утвърждават от местните парламенти. Бюджетите станаха силно зависими от центъра, а регионалният суверенитет – повече символичен, отколкото реален. Федерализмът на хартия остана, но на практика Русия започна да прилича на централизирана държава, където регионите са не толкова партньори, колкото изпълнители на решения, взети в Москва.

И тук идва най-забавният парадокс: в „Руската федерация“ няма субект, който да се казва просто „Русия“. Няма „Република Русия“, няма „Област Русия“, няма дори „Край Русия“. Самата федерация е Русия. Тоест това е федерация без своя основен член – като футболен отбор, в който няма капитан, но всички се казват по капитанското име. Москва не е „Русия“, а само една област и един град сред други, но пак всички трябва да играят под общия екип „Россия“. Така че когато някой каже „Русия и нейните региони“, това звучи малко като „главата и нейните косми“ – всъщност е едно и също тяло, само че разделено на много части за по-удобно управление.

В Русия често обичат да казват, че е федерация – но ако я сравним със Швейцария и Съединените щати, излиза доста забавна картина.

В Швейцария кантоните са като съвместни собственици на държавата – всеки има собствена конституция, свои закони и дори референдуми за какво ли не, от данъци до кравешки камбани. В Америка щатите могат да съдят федералното правителство, да имат различни закони за оръжие и дори да си избират свои губернатори без да питат Вашингтон кого харесва.

От Херцен и „земците“ през Ленин и съветските федералистични теории, до Елцин и договорния федерализъм, Русия винаги е била територия на експерименти с федерацията. Всяка епоха е добавяла своя щрих – права, автономии, договори и закони, които понякога повече объркват, отколкото организират. Сега, през 2025 г., Русия прилича на гигантска анархистична, бутафорна асимфония: републики (наистина ли?), краища (но не покрайнини или…украйни?..), области(на кого) и автономии(от кого?), всяко с характер и амбиции, свирещи своята партия, а диригентът в Москва понякога сменя нотите за секунди. Федерализмът е на хартия, централизацията е в практика, а страната продължава да се опитва да балансира между „разнообразие“ и „единен ритъм“. В този хаос, понякога объркващ за външния наблюдател, именно това „пълно объркване“ прави Руската федерация уникално сбъркана – никоя друга държава не може да се похвали с такъв театър на федерализъм, където историята, политика и абсурдът вървят ръка за ръка.

фон Даниц