Как Хормузкият проток пренаписа санкциите за Русия
Дългата история на една предизвестена отмяна
Историята започва далеч преди сегашната война в Персийския залив. Още от края на 80-те години американският флот поддържа постоянна група от кораби за борба с морски мини в региона. Причината е проста: Хормузкият проток е една от най-уязвимите точки в световната икономика. През него преминава огромна част от световния износ на нефт и втечнен газ, а Иран от десетилетия разглежда именно морските мини като най-евтиния начин да блокира този тесен морски коридор. Затова американците държат там малки, но специализирани кораби, чиято задача е една: да търсят и унищожават мини.1
Към това се добавя и чисто географският фактор. Хормузкият проток изобщо не е дълбок океански проход, а сравнително плитък и тесен морски коридор. На много места дълбочината е такава, че стандартни котвени или дънни мини могат да бъдат поставени сравнително лесно от малки катери или дори от риболовни съдове. Още по-важно е, че международното корабоплаване не се движи свободно из целия проток. Реалният трафик минава по две тесни корабни трасета – по едно във всяка посока – разделени от буферна зона. Всеки от тези коридори е широк само по няколко километра. Това означава, че за да бъде сериозно затруднено корабоплаването, не е необходимо да се минира целият проток; достатъчно е да се поставят мини в няколко ключови участъка на тези проходи, за да се създаде риск, който да спре или поне рязко да забави трафика. Именно затова Ормузкият проток от десетилетия се разглежда като едно от най-уязвимите места в световната морска търговия.
В продължение на повече от три десетилетия тази работа се върши от корабите от клас Avenger. Това са сравнително малки съдове, построени между 1987 и 1994 г., проектирани специално за борба с морски мини. Те имат корпуси от дърво и фибростъкло, а не от стомана – решение, което намалява магнитния им подпис и намалява риска от задействане на магнитни мини. Освен това използват сонари, дистанционно управлявани подводни апарати и специални взривни устройства за унищожаване на мините на безопасно разстояние.
След войната в Персийския залив през 1991 г. тези кораби се превръщат в постоянен елемент от американското присъствие в региона. С течение на времето те започват да се базират в Бахрейн, в рамките на Пети флот на Съединените щати. Тяхната мисия е проста, но критично важна: ако Иран реши да минира Хормузкия проток, те трябва да бъдат първите, които да прочистят морския път. Във Вашингтон добре помнят как по време на т.нар. „Танкерна война“ през 80-те години мини повреждат няколко кораба, включително американската фрегата USS Samuel B. Roberts. Оттогава насам борбата с мините остава постоянен приоритет.
През последните години обаче тези кораби постепенно остаряват. Към 2025 г. повечето от тях вече са служили повече от тридесет години. Това значително превишава първоначално планирания им експлоатационен срок. В резултат американският флот започва постепенна програма за изваждането им от строя и замяната им с нова концепция за борба с мините – базирана на безпилотни системи и на кораби от клас Littoral Combat Ship.
Така през 2025 г. идва и краят на американските миночистачи в Близкия изток. Четирите кораба, които дълги години са базирани в Бахрейн – USS Sentry, USS Dextrous, USS Gladiator и USS Devastator – са последователно извадени от строя. Последният от тях, Devastator, е официално деактивиран на церемония в Бахрейн през септември 2025 г., с което приключва близо четиридесетгодишната история на този тип кораби в региона.
Тези съдове не изчезват веднага. В началото на 2026 г. те все още стоят в Бахрейн, но вече без екипажи и без бойна задача. По-късно са натоварени на тежкотоварен транспортен кораб и изнесени от региона – вероятно към Съединените щати за утилизация. С това приключва окончателно една епоха: последните американски миночистачи напускат Персийския залив.
На тяхно място американският флот планира нова система. Вместо специализирани миночистачи, задачата трябва да бъде поета от кораби от клас Littoral Combat Ship, оборудвани с модулни комплекти за борба с мините. Тези комплекти включват безпилотни подводни апарати, дистанционно управлявани катери, въздушни дронове и буксируеми сонарни системи. Идеята е опасната работа да се извършва от машини, а не от кораб с екипаж, който се движи директно в минното поле.
Тази трансформация обаче идва в изключително неудобен момент. Само месеци след извеждането на старите миночистачи напрежението между Иран и Съединените щати рязко нараства. Иранската военноморска стратегия отдавна разчита именно на морските мини като средство за блокиране на Ормузкия проток. Според анализи на американското разузнаване това е един от най-вероятните сценарии в случай на война.
И действително, през март 2026 г. започват да се появяват информации за ирански опити да се поставят мини в района на протока. Американски сили атакуват и унищожават няколко ирански лодки, които според Вашингтон са използвани именно за миниране на морските пътища.
Така се получава парадоксална ситуация. В момента, когато заплахата от миниране на Хормузкия проток отново се превръща в реална опасност, американският флот вече е извадил от строя корабите, които десетилетия наред са били специално предназначени за тази задача. На тяхно място трябва да дойде нова система – по-модерна, по-автоматизирана, но все още сравнително нова и не напълно изпитана в реална бойна обстановка.
Историята на тези четири малки кораба от Бахрейн показва нещо характерно за военноморската стратегия: понякога най-важните мисии не се изпълняват от огромни самолетоносачи или разрушители, а от незабележими съдове, които тихо и методично чистят морето от едно от най-старите и най-опасни оръжия във войната – морската мина.
Но има и друго, или някой не докладва за реалните сили на разположение в района, или ръководството не внимава при докладите?!
Накрая дори официалната американска позиция започна да звучи противоречиво. Министърът на отбраната на Съединените щати Хегсет (Pete Hegseth) първо увери, че Ормузкия проток остава отворен и че няма официална блокада. Само че почти в същия си дъх призна и нещо друго: корабите просто не могат да преминават безопасно.2 Така се получи странната формула на тази война – протокът е „отворен“, но танкерите не минават; морският път съществува на картата, но в действителност е празен. И ако нещо показва колко ефективна може да бъде асиметричната стратегия на Иран, това е именно този парадокс: да затвориш една от най-важните морски артерии на света, без официално да я затвориш.
За капак идва и информацията, че поред данни от морската индустрия няколко гръцки и китайски компании продължават да изпращат танкери през протока, въпреки реалния риск от мини и ракети. Печалбата обяснява всичко: цените на превозите на нефт са скочили до около 500 000 долара на ден за един танкер, което означава, че един успешен рейс може да донесе милиони.
За да намалят риска, тези кораби използват тактики, които напомнят пак за „Танкерната война“ от 80-те години. Някои плават през нощта, други изключват системата AIS, която показва местоположението на корабите, и на практика изчезват от публичните навигационни карти.3 Морски анализатори вече съобщават за танкери, които са „изгаснали“ от системите за проследяване за повече от два дни, докато преминават през района на Персийския залив.
Този риск обаче не е само финансов. Морските синдикати и организации за безопасност предупреждават, че търговските моряци се оказват в средата на война, без никаква защита. Американските военноморски сили дори признават, че не могат да гарантират безопасността на гражданските кораби в района и засега не осигуряват конвои.
В резултат се получава странна картина: официално протокът е почти затворен и големите компании избягват региона, но малък поток от танкери все пак продължава да преминава. Това са кораби, които буквално се промъкват между мини, ракети и дронове, привлечени от печалби, каквито в нормални времена почти не съществуват.
В историята на морската търговия това не е нещо ново. Всяка война в Персийския залив – от иранско-иракската „танкерна война“ през 80-те години до днешната криза – създава един и същ парадокс: колкото по-опасен става морският път, толкова по-скъп и печеливш става той за онези, които все пак се осмелят да го използват.
В резултат на това се получи почти учебникарски геополитически парадокс. Три от най-големите производители на петрол в света – Русия, Иран и Венецуела – се оказаха под санкции, ограничения или въвлечени във война. Част от световния пазар изведнъж изчезна или се превърна в сива зона. Но светът не може просто да спре да гори нефт. Рафинериите трябва да работят, танкерите трябва да плават, икономиката трябва да се движи. И когато официалните канали се затварят, пазарът започва да търси други.
Така някъде в глобалната енергийна система неизбежно трябваше да се „отвори парашут“. Нефтът започна да се движи по по-скъпи, по-дълги и често по-опасни маршрути. Танкерите започнаха да изключват транспондери, да сменят флагове и да изчезват за дни от картите. Цените на превоза скочиха до нива, при които рискът от мини и ракети вече изглежда просто като част от бизнес модела.
И така световният пазар стигна до ситуация, която изглежда като поредица от стратегически грешки. Санкциите трябваше да ограничат противниците на Запада, но едновременно с това извадиха огромни количества петрол от официалния пазар. Войната трябваше да покаже сила, но доведе до паника по енергийните борси. А когато пазарите се побъркат, печелят не най-силните, а най-гъвкавите – онези, които са готови да плават в тъмното, между мините и ракетите, за да продадат следващия танкер с нефт.
Това е дългата история на отмяната ( за приспиване на съвестта на тема Украйна, дебело и задължително се подчертава, че е временна и частична) на търговията с нефт от Русия на Щатите. А късата е, че сега и военните, и политиците във Вашингтон правят каквото иска Тръмп.
А той помни ли какво иска вече?
фон Даниц
https://gcaptain.com/lured-by-profits-some-shipowners-brave-mines-and-missiles-to-sneak-oil-past-iran/